От 6 май до 4 юни 2019 HBO излъчва мини-сериала “Чернобил”, който удивително подробно и правдоподобно разказва една от най-страшните технически катастрофи в историята на човечеството. Още първата серия предизвика бурни обсъждания: възхищение на щателно пресъздадената атмосфера и бит, критика за техническите неточности и въпроси какво се случва на екрана. Пожарът реално ли е бил лилав?
Защо ядрените физици не вярват, че реакторът се е взривил, но са готови да повярват в пъти по-мощен взрив, който ще унищожи цяла Европа? Преувеличени ли са ужасите на лъчевата болест? Без да си поставяме за цел подробното описание на аварията, причината за нея, последствията и работата по ликвидацията, това е нашият коментар по първите три епизода на сериала.
Забележка: текстът съдържа спойлери, а някои технически детайли умишлено са силно опростени.
“Някаква авария”
В петък, 25-ти април 1986г., 4-ти блок на АЕЦ Чернобил трябва да бъде спрян за планов профилактичен ремонт. За спирането на реактора е трениран режимът “постепенно намаляване на въртенето на ротора на турбогенератора”. Това, въпреки разпространените заблуждения не е извънреден или особен експеримент, а планиран стоп на работата на една от подсистемите за безопасност на атомната електрическа централа.
За случаи на аварийно спиране на мрежата, към която е свързано различното оборудване от помпи и херметично затворени врати до датчици и лампички на блока за управление – на станцията има дизелов генератор. Но за неговият пуск е необходимо време, в течение на което станцията е практически неуправляема.
Въпреки това в случай на авария е възможно временно захранване от турбогенератора – дори след изключването му, роторът продължава да се движи известно време по инерция. Именно това е бил длъжен на направи екипът под ръководство на заместник-главния инженер по експлоатация на станцията Анатолий Дятлов – при това не за първи път: няколко предшестващи изпитания завършват с неуспех. Но този път изглежда, че всичко върви по план. Почти всичко – защото диспечерът на Киевенерго иска спиране намаляването на мощността, докато не мине вечерният пик на потребление на електроенергия. В петък вечер на хората им е необходимо електричество.
Реактор – това е съвкупност от графитни блокове, пронизани с топлоотделящи елементи (снопове тръби, пълни с обогатен уран – именно в тях се извършва верижната реакция) и подвижни поглътители на неутрони – системи за управление и защита. Касетките отделят топлина и нагряват водата, водата се превръща в пара, парата завърта турбината на електрогенератора. С помощта на поглътителите може да се ускорява или забавя реакцията – но се оказва, че при маневриране на непълна мощност реакторът става нестабилен.
При преминаваме на ръчен режим на управление, реакторът внезапно “заглъхва”. Неприятно, но не е фатално – развъртат го, стабилизират го, започват изпитания, а след 34 секунди се опитват да го заглушат, като пускат всички забавители.
Но вместо отново да заглъхне, реакторът усилва мощността си. Вероятно роля играят няколко фактора едновременно – натрупването на ксенон в реактора след цяла вечер работа на половин мощност, крайния ефект , който при използването на поглътителите не е забавил верижната реакция, а напротив, я е ускорил, пароциркониева реакция, произхождаща с отделяне на чист водород и голямо количество топлина – са довели до топлинен взрив и пожар.
Взривът разрушава реактора (капакът му излита и пада настрани – възможно е затова да се говори за две реакции) и “оголва” горивото. Ударната вълна разнася радиоактивен прах на много километри и това, което значително по-опасно, вдига я нагоре и заразява облаците.
На следващия ден в Москва на партийно събиране първи заместник директор на Курчатовския институт, Валерий Легасов си спомня как министър Ефим Славский “набързо каза, че…в Чернобил е станало някаква авария – какви са ги сътворили там, някаква авария, но тя няма да спре пътя на атомната енергетика.”
“Направихме всичко правилно”
Тази фраза в сериала постоянно повтаря началник-смяна на 4-ти блок на АЕЦ Чернобил Александър Акимов. Следствието после го счита за един от виновниците за аварията; по-нататък разследването на МАГАТЕ сваля част от вината от персонала; а накрая гръмко зазвучават версии, които отдават аварията изключително на недостатъци на конструкцията на реактор от тип РБМК-1000. Акимов не разбира за това – две седмици след аварията той умира в страшни мъки, повтаряйки отново и отново “Направихме всичко правилно”
Във Филма Уляна Хомюк (събирателен образ на учените, влизащи в състава на комисията), когато посещава в болницата умиращия главен инженер по управление на реактора Леонид Топтунов (в реалността с него и Акимов са разговаряли сътрудници на прокуратурата), с изумление разбира, че той е само на 25 години.
На станцията е продължавало строителството на 5-ти и 6-ти блок и най-добрите сътрудници са отивали там: първо, защото пускът на нов реактор винаги е по-сложен от обслужването на вече функциониращ; второ – защото на ново работно място е можело да пристигнеш с повишение. В действащите блокове са работели новаци, въпреки че според Дятлов няма причини да се считат за неопитни – не по-добри, но и не по-лоши от на другите атомни електроцентрали.
Това, което се случва на станцията след взрива е показано правдоподобно, но не на 100% достоверно.
Вместо десетина изплашени мъже, които бродят като зомбита по празни коридори, в 4-ти блок се намират 176 човека, които непрекъснато са заети с дейности – източват масло от турбините (за да не се възпламени), правят дозиметрически замервания, търсят мобилни помпи за изпомпване на вода от разрушения топлинен контур и комуникират с колегите от съседния 3-ти блок, който по същото време спешно заглушава реактора си.
Заместник-началникът на турбинния цех Разим Давлетбаев си спомня, че единственият безлюден ъгъл, където е можело да вземе глътка въздух е работното място на машиниста на топлофикационната инсталация. По думите на Давлетбаев, Акимов, “от първите минути на аварията се опитваше да овладее ситуацията, да управлява хода на събитията”.
Смяната, която ръководи Акимов, приема реактора от колегите, които половин ден са го държали в нестабилно състояние – това е все едно при кацане на самолет пилотът, който е снишавал да предаде управлението на току-що влязал в кабината летец. Давлетбаев си спомня: “Саша прие смяната на 25 април в 16 часа е тежка обстановка, което нерядко се случва при несъстояли се преходни или пускови режими: хората на блоковия щит за управление са много, режимът е неустойчив, операторите са претоварени, и при това е необходимо да успееш да разучиш оперативния журнал, напълно да овладееш ситуацията, да прочетеш задачите за смяната и програмата.“
Веднага след приемането на смяната Дятлов иска продължение изпълнението на програмата. Когато Акимов сяда на стол за да разучи какво трябва да се прави, Дятлов започва да го критикува, че е бавен и не обръща внимание на сложността на ситуацията на блока, с викове вдига Акимов от мястото му и започва да го пришпорва.
В сериала се следва версията, съгласно която една от ключовите причини за катастрофата е небрежността на ръководството на блока.
Началника на станцията Виктор Брюханов се тревожи за политическите последствия – в отговор на събудилия го телефонен звън, първата му работа е да попита “Кой още знае” – а по време на срещата с членовете на изпълкома ги разубеждава от провеждането на евакуация. Главният инженер на станцията Николай Фомин изглежда разстроен и некомпетентен. Заместникът му, Дятлов – психопат, който не слуша разумни доводи, крещи на сътрудниците, които са му провалили поредното изпитание. Но реалният Брюханов нееднократно е казвал в интервюта, че веднага след катастрофата първи е предложил да евакуират града, но повиканите за съвещание членове на изпълкома са решили да изчакат да пристигне правителствената комисия. А Дятлов при разказите си отново и отново повтаря, че единствената му грешка е това, че е изпратил два стажанта да спускат забавителите ръчно “Веднага разбрах абсурдността на заповедта…Изскочих в коридора, но момчетата вече бяха изчезнали от поглед…Иска ми се да видя човека, който би съхранил ясен ум в [такава] обстановка…”
Дятлов обвиняват в стремеж за провеждане на експеримента на всяка цена, тъй като при падането на мощността е можело просто да заглушат реактора, както е било по първоначален план. От своя страна, вината за “щурмуването” възлага на ръководство: “Смазваха физически и изтощаваха душевно неразумната организация на труда, неразумните искания към работника, нереалните планове”. Брюханов също се оплаква “Партията изискваше…Секретарят на комитета казва – сега постройте 50 метров (басейн), за да можем да провеждаме международни състезания! А аз му казвам – такива басейни са предвидени само в милионни градове. Той: стройте! И строим. И закрита ледена пързалка построихме. Разбирате ли, за районния комитет нямаше разлика какъв си – атомна станция или фабрика за плодове. Умри, но изпълни. После, в 90-те години бях в западни атомни електроцентрали и завидях на директорите им. Те се занимават само с експлоатацията на своя обект. Не както при нас…”
Нещо, с което никога не сме имали работа
В сериала скоро след взрива, Дятлов излиза от помещението, вижда парчета стъкла на пода на коридора – значи ударната вълна е била навън – и отломки от графитната обшивка на реактора на земята. Той не може да разбере какво значи това, но продължава да твърди, че реакторът е цял, че са спуснати уловителите на неутрони от резервния пулт и че ситуацията е под контрол.
Реалният Дятлов в мемоарите си обяснява:
“Това е крах, най-голямата възможна катастрофа на енергиен реактор. Никой не е мислил за нея, никой не се е подготвял за нея.”
Повтаря го Легасов — и филмовия, и реалния: “Спомняйки си пътя (към Припят), длъжен съм да кажа, че тогава и през ум не ми е минавало, че се движим към среща със събитие от надпланетарен мащаб, събитие, което, видимо, завинаги ще влезе в историята на човечеството.”
“Работейки на АЕЦ на различни длъжности, неведнъж съм се оказвал в различни нещатни ситуации, в това число и съпроводени със силен шум” Но този тътен беше от съвършено непознат характер, много нисък тон, приличащ на стон на човек.” – спомня си Давлетбаев.
През 1975 година се случва авария в АЕЦ Ленинград (със същия рекатор, както и този на Чернобил, тип РБМК-1000), през 1978 г. в американския АЕЦ Три-Майл-Айланд, през 1980г. , на франския Сен-Лоран-дез-О; във всеки от слуаите, активна зона на генератора се разтапя. През 1982г. В 1-ви блок на АЕЦ Чернобил се случва разррив на топлоотделящата система с отделяне на радиация в атмосферата. Но никой не е и предполагал, че реакторът може да се взриви.
В първи епизод на сериала, героите непрекъснато задават въпроса “Как е възможно” , гасят пожари без средства за защита и се опитват да възстановят работата на блока, гледат на руините отдолу нагоре и затова не осъзнават истинския мащаб на разрушенията. Първо, това, което е останало от реактора вижда главния инженер по експлоатацията (на 1-ви и 2-ри блок) Анатолий Ситников, който по заповед на Фомин се качва на покрива на зданието. В реалността има минимум два свидетеля, които виждат с очите си взрива – рибари, които ловят риба в охлаждащото езеро. Те бързо умират от остра лъчева болест, но успяват да дадат показания на следователите. Казват, че трясъкът от разцепването на реактора е приличал на гръм от аплодисменти.
Огън
Операторът на машинното отделение Юрий Корнеев: “Алено, синьо, червено.всички оттенъци бяха такива…кървави” Заместник-началника на турбинния цех Давлетбаев: “През облаците пара бяха видни силни пламъци на огъня…червен цвят се смесваше с виолетов” . Съпругата на загиналия пожаникар Василий Игнатенко – Людмила Игнатенко:
“Всичко буквално светеше…Цялото небе…Високи пламъци.Сажди. Страшна жега. Сажди от това, че гори битум, покривът на станцията беше залят с битум. Ходели са, после си спомняше той, като по смола. Гасят огъня, а той пълзи.”
Пожарът заливат с вода и засипват с вертолети с пясък и борна киселина. За провеждането на операцията са повикани най-опитните летци-афганци. Летейки срещу слънцето, един от тях – капитан Владимир Воробьев закача с витлата стрелата на крана, която е на строителната площадка на съседните 5-ти и 6-ти блок. “ По-рано на стрелата висеше релса, а сега я бяха махнали и когато остане само стрела, без релса, тя вече не се забелязва” спомня си командирът на друг екипаж.
Вода
Във сериала Чернобил Дятлов, смятайки, че взривът се е случил в охлаждащия контур, а самият реактор продължава да работи и да се нагрява, постоянно настоява да се подава вода към реактора – за него отговаря старшия оператор на главните циркулярни помпи – Валерий Ходемчук. Търсят Валерий, но така и не го намират – нито в сериала, нито в реалността (загива под отломките по време на взрива). Реалният Дятлов описва действията си така: “Изработения с много години стереотип на експлоатация – ако има охлаждане на активната зона – работи.”
Водата, с която гасят пожара пълни намиращият се под реактора бак-барботер (проектиран в случай на повреда в контура – в него може да се изпусне и удържи от разлив замърсената вода) и при съприкосновение с разтопеното гориво е можела да предизвика още по-разрушителен взрив (да повреди останалите три енергоблока, два от които продължават да работят) – за да се разлее се молят трима доброволци да влязат в разрушените коридори , и ръчно да открият шлюзовете. Във филма Легасов говорит говори за операцията така: “Искаме разрешение да убием трима души”, въпреки че реално и тримата (началник-смяна смены Борис Баранов, старши инженер по управлението на блока на втори турбинен цех Валерий Беспалов, старши инженер-механик на втори реакторен цех Алексей Ананенко) получават силни дози радиация двама Беспалов и Баранов – остават живи, по-късно се връщат в АЕЦ Чернобил.
От тримата герои, през 2005-та напуска този свят Борис Баранов, Валерий Безпалов и Алексей Ананенко са живи и до днес (2019г, бел. ред)
Нова заплаха – че все още горещото гориво ще стопи бетонните основи на станцията (вече е проникнало в барботер), ще отиде в почвата и ще отрови водите. Във сериала Чернобил такива опасения изказва Уляна Хомюк, Легасов я поддържа. В реалността за тази опасност, която носи радиоактивната лава, говори президента на АН СССР Евгений Велихов, а Легасов скептично подмята, че изглежда, че Велихов е гледал твърде много американски филми. Става въпрос за филма “Китайски синдром” с Джейн Фонда и Майкъл Дъглас; името му е тъмна шега с американските ядрени физици , която се ражда от обсъждането на хипотезата, че разтопеното ядрено гориво прогаря почвата и преминава през цялата Земя, докато стигне до Китай. Вероятно филмът добива репутация на правдив, когато година след излизането му се разтапя реактора на АЕЦ Три-Майл-Айлънд.
Въздух и земя
“Ясно е, разбира се, че хвърлянето на какъвто и да е предмет от 200-метрова височина създава сложна ситуация около 4-ти блок, защото…вдига нагоре облак прах след удара, а този прах носи със себе си много радиоактивност” – спомня си Легасов. Впрочем, отбелязва той, че малките частици, прихванати от облака се агломерироват, укрупняват и падат в близост, така, че по някакъв начин облакът има защитна функция. Но това не е спасение от вятъра, които разнасят радиоактивен прах на много километри.
“Тази радиация беше при мен в градината. Цялата градина побеля, бяла-бяла, сякаш посипана с нещо. Някакви парченца… Мислех си, че може би е нещо от гората. Вятърът го натрупваше” – разказва жена от едно от околните села.
За да почистят града от праха, го поливат с вертолет с лепило, а после го режат и закопават.
От гама-частици може да се защитиш с оловен екран. От бета-частици – със стъкло. От неутрони – с полиетилен. От алфа-частици, с лист хартия. Но всичко това е безмислено, ако вдишаш радиоактивен прах. “ При нас имаше един човек, който глътна песъчинка, която го унищожи” – спомня си Андрей Насонов, един от тулските миньори, които викат в Чернобил за да изкопаят камера под реактора за монтаж на охлаждащата система (тя е трябвало да охлади горивото и да не допусне попадането му в подпочвените води).
Във филма бригадира на миньорите отказва да носи маска, защото тя не помага особено. В действителност това е първото от достъпните средства за радиационна защита. От друга страна в зоната за ликвидация на аварията респиратори не достигат за всички, а да се работи с тях е трудно: от горещината потта разяждала кожата. В документалните кадри един от ликвидаторите разказва: “в началото ходиш, първи ден, криеш се, слагаш маска. А после забравяш за нея. Вече се чувстваш като у дома си.”
Евакуация
Легасов разказва, че решението за евакуацията едва не се осуетило от нормативи, съгласно които радиационният фон е недостатъчен. Но физиците убеждават медиците, а те чиновниците, че по-нататък ще става по-зле и “някъде в 10 или 11 часа вечерта на 26 април (заместник-председателя на съвета на министрите) Борис Евдокимович [Щербина], изслушвайки дискусията ни, взема решение за обезателна евакуация.”
Цяла събота на 26 април градът живее все едно нищо не е станало – на любителските кадри, например, може да се види сватбена разходка (02:03–02:07мин). На следващите кадри се наблюдават и милиционери в костюми за химическа защита, които се разхождат сред самите граждани, а самият филм е пълен с бели проблясъци – осветяват го радиоактивните частици, с които е наситен въздухът.
Людмила Игнатенко си спомня:
“По радиото обясниха, че е възможно да се евакуира града за 3-5дни, вземете със себе си топли дрехи и спорни костюми, ще живете в гората. В палатки. Хората даже се радваха – отиваме сред природата! Там ще посрещнем 1 май.
Необичайно. Готвеха се за път с шашлици, купуваха вина. Вземаха със себе си китари, магнитофони. Любими майски празници!”
За да не допуснат паника, казват на хората, че евакуацията е временна. За да не допускат разпространение на зараза, молят да се вземат минимум вещи. Гражданите се държат спокойно и дисциплинирано – по-сложно е да се евакуират селските жители, особено по-възрастните.
“Бомбандирали са ни германци, каква ти радиация!” Светлана Алексиевич в книгата “Чернобилска молитва” предава думите на “сама в селото” Зинаида Коваленко: “Преселение. Щурмуваха къщите. Хората се заключваха, криеха. Животните реват, децата плачат. Война! А слънцето свети… Седнах и не излизам от къщата, въпреки, че не съм се заключвала.” Почукаха войници: “Какво, другарко, приготвихте ли се?” Питам ги: „Със сила ще ми вържете ръцете и краката ли?”
Персоналът, който е трябвало да обслужва станцията -в това число продължаващите да работят два блока – е преместен в намиращия се на 10км от Припят лагер “Сказочный”.
Гласност
Информацията се разпространява по странни пътища. От една страна, властите крият много: от ликвидаторите – степента на опасност, от обикновените граждани – самото й наличие. На 1 май в Киев, до който вятърът вече е донесъл заразени облаци , преминава традиционната демонстрация. Председателят на централния комитет на комунистическата партия на Украйна Владимир Щербицкий излиза на шествието с внуците си.
“Струваше ни се много важно да не допуснем паника – обяснява Михаил Горбачов – Но само ако знаехме!”
От друга страна, той сам не може да добие пълна информация за мащабите на аварията от подчинените си, а за това, че са засечени вредни емисии, разбира едва ли не от МАГАТЕ. След което “включва скритата работа на КГБ”: агентите докладват на генералния секретар за всичко, което се случва в Чернобил и какви разговори се водят в комисията по ликвидация.
В сериала КГБ арестуват сътрудничката на комисята Уляна Хомюк за опит да уличи московските лекари в небрежност – те пускат при умиращия от остра лъчева болест пожарникар Василий Игнатентко бременната му съпруга. Реалната Людмила Игнатенко си спомня: “В Москва попитахме първия милиционер в коя болница лежат чернобилските пожарникари, а той ни каза, даже се удивлявам, че са ни наплашили – държавна тайна, съвършено серкетно”:
Понякога информацията даже не се засекретявала, а се изкривявала. Например много участници в ликвицацията така и не разбират каква доза радиация са получили: убедени са, че в медицинските им картони има неверни цифри. А понякога информацията лежи на повърхността, но не й вярват. Както, например огромните стойности на гайгеровите броячи: мислели, че са неизправни или замърсени и сами “създават фон”.
“Кой, ако не аз?”
Навярно най-тежките сцени в сериала са смъртта на пожарникарите и сътрудниците от станцията в московската болница №6. З атова, как се променят телата им под въздействието на изпепеляващата отвътре радиация, няма преувеличения. Доктор от болницата Наталия Надеждина си спомня, да посрещаш пострадалите е било особено тежко: водят ги в латентна фаза, когато изглежда, че изгарянията скоро ще преминат и самочувствието ще се подобри, те дори се опитват да се шегуват – но медиците вече знаят, че болшинството от тях ги очаква мъчителна смърт.
По спомени на Людмила Игнатенко, която действително, без оглед на това че е бременна прекарва, в болницата почти цялото време, докато там в съпругът й – щатните санитари, боейки се от заразяване, отказват да се грижат за чернобилците и стаите им се обслужват от войници.
Войникът не е на работа, а на служба, затова е длъжен да изпълнява заповеди без да разсъждава.
По думите на генерал Николай Тараканов, който ръководи операцията за премахване на високо-радиоактивните елементи от особено опасните зони на АЕЦ Чернобил, през 1986 годин през Чернобил преминават около 100 хиляди войника. “Всички ги призоваваха…Връчваха им повиквателна, казваха, че отиваш на събиране и ги в Чернобил. На шега войникът наричат “биоробот”: реалните роботи се повреждат в зоната на ликвидация. При ниво на радиацията 7000 рентгена/час работната смяна на един “биоробот” в оловна броня трае 45 секунди.
Освен 100 хиляди войници, с ликвидацията са ангажирани и 400 хиляди цивилни специалисти – миньори, строители, учени, медици и др.
Във втория епизод на сериала Легасов и Щербина спорят за евакуацията: Щербина настоява да останат; Легасов се съгласява: “ние (с вас) ще останем и ще умрем след 5 години” – и при тези думи краката на Щербина се подкосяват. Една от най-въздействащоте сцени, защото “ще умрем след 5 години” е реалност, която живеят всички, свързани с ядрената енергетика. И кариеристът Брюханов, и измъчваният от чувство на вина Акимов, и антигероят Дятлов знаят, че избирайки професия, сами са съкратили продължителността на живота си и че краят може да бъде мъчителен. Но 500 хиляди ликвидатора не са имали правото на избор.
“Биороботът” Александр Федоров: “Лично моето мнение е, че трябваше да ида и да изпълня дълга си… След като Родината ни зове – кой ще иде вместо мен?” Миньорът Владимир Амельков: “Ако не ние – то други: все някой трябваше да отиде. И тъй като като специалисти разбирахме това, смятам, че …не отидох напразно там.”
Източник
Въпреки, че сериалът Чернобил е главно емоционален и дискусиите около него продължават – от най-високия IMDB рейтинг на сериал, надхвърлящ дори Game of Thrones; до това, че е трябвало да бъде създаден от руснаци и украинци, и не само полза на автентичността – той създава чувство едновременно на страх и утеха. Страх от пагубните ефекти на всепроникващата радиация и утеха, че още по-огромна катастрофа е избегната и все още ни има на планетата. Но остава отворен въпроса за енергетиката занапред – ако атомът, макар и “евтин” е толкова разрушаващ и отмъстителен, кой ще ни дава електричество? От АПЕЕ помним авариите и подкрепяме чистата и устойчива енергията, с която имаме спокойствие за здравето и бъдещето на децата си.
Още по темата:
- Истината ли показва сериалът “Чернобил”?
- Чернобил и България | Георги Касчиев: Без съмнение – трагедията в Чернобил е заради ядрен взрив
- АЕЦ „Белене“ след сериала „Чернобил“?
- “В Чернобил ни е най-хубаво”
Всички, които са си направили удоволствието да изгледат сериала до този момент, знаят много добре, че е изключително трудно да се опише чувството, което причинява „ Чернобил “. Самият аз не съм сигурен, че съм гледал друг филм, който толкова брутално, методично и безмилостно да изтезава сетивата на своята аудитория. Един популярен блогър много находчиво нарече ефекта на сериала „сетивно-емоционален ступор“ и може би това е най-доброто възможно определение на тези пет часа пулсиращ съспенс, които HBO ни причиниха.